Ден Iви
Пристигам на летището в Хонг Конг, след невероятен 14 часов полет. Трябва, да ме посрещне Андрей. Инструкциите са, ако не се намерим на изхода, да се чакаме в „Старбъгс”. Естествено, че не се намерихме на изхода….
Чакам. Минават 40мин и започвам леко, да се притеснявам. Телефона ми няма обхват. Надявам се да има свободен Интернет на летището (в Цюрих нямаше). Опа, Интернет има, батерия в PCто не….контакт- тц. Имам минута и 30сек. да се свържа с Лиза. Пиша и три реда, къде, в колко, кой. Лиза, не е на линия- кеф! Копирам съобщението до още три, четири човека и лаптопа ми загасва.
Не знам, дали все пак някой се е свързал с Лиза, тя с агенцията, те с Андрей, но след още 30мин той се появява. За мен беше нещо между Цар Освободител, Ангел Спасител и Супермен!
Грабва багажа ми и с бодра крачка се отправя към един от изходите. Излизаме улицата. Уаллл, горещият и мокър въздух ме блъсва, като цунами. Чувството, е като на постоянен спа ризорт, само дето е безплатно и няма „EXIT’.
На автобусната гара сме. Андрей купува билети към центъра на Хонг Конг, но нещо май не му харесва цената и на чист китайски започва да спори с продавачката. Зениците ми стават като палачинки от изумление. Човека почва да се издига в очите ми и преминава в класацията „Супермен-Бойко Борисов”. Оказва, се че този рус германец, с родители руснаци е живял година в манастира Шаолин, говори китайски, португалски, английски, немски, руски и арабски. А, иначе е модел.
В инструкциите пишешe: „You will go with Andrei, and together will make your visa. No need to go to the embassy, u can get and Chines visa in every tourist office’’.
Готино, а. В България не беше ясно дали изобщо ще ми дадат виза и трябваше да чакам две седмици. А, модния сезон в Китай е започнал преди седмица и време няма.
Гледали сте Китайски екшъни, в които Джеки Чан преследван от лошите хвърчи из малки, мръсни коридори и преплитащи се сгради, някъде в Хонг Конг. По пътя му оператора засича всякаква интернационална плява, проснати чаршафи, гащи по коридорите, човек бъркащ казан супа, пищящи при вида му проститутки, негри предлагащи му всякакви копия часовници. Не знам дали за филмите изграждат декори, но гарантирам, че това място съществува….Гарантирано, била съм там.
Андрей ме води през някакви подземни сергии. „Илиенци” ряпа да яде! Винаги, когато съм извън България, предпочитам да живея и виждам новата страна не, като турист, а по начина, по който живеят местните. За 30 минути из тези подземия се нагледах на толкова местни, че ми стигат за година на пред.
Лепнала съм се за Андрей, като гербова марка. Сигурно съм изглеждала, като гърмян заек, защото ме пита: „За първи път ли пътуваш извън България.” „Не.”-казвам – „Но, не съм се озовавала на толкова „цветущо” място.”
Ще ми правят снимка за китайската виза. След десет-минутен спор за цената давам 30 HKD и ме увековечават на синята стена до сергията. За още две минути вадят снимките от някакъв портативен принтер и „Танк ю, миси”.
На входа на стаята ми ни пресреща захлена до уши китайка, явно познава Андрей от преди. На развелен английски се уточняваме. 100USD , една снимка, паспорта и утре в 12ч го имам с виза. Аха, явно това е туристическия офис, за който пишеше в инструкциите. 
Минахме китайската граница, вече привиквам с обстановката. Латиницата е табу, да живеят йероглифите. И мирише на Китай. Якоо! Китай се пропива на всякъде, дори в тоалетната хартия.
И, ако си представяте зелени градини и нация устремена към природата и духовното, то първото ми впечатление говори обратното. По залез слънце гледката в ситито е от огромни, дерящи небето сгради, мъгла от мръсотията във въздуха, ярки цветове липсват, слънце също. Китай официално няма религия. Разпитвам някак си, няколко местни. „Каква религия?”- се учудват. Явно са атеисти. „Има някои хора..”- казват- „будисти са.” Изричат го някак си безлично и несигурно.
Шофьора и асистента на агенцията ни посрещат. Изглеждат загрижени и мили. Дават ми всичко необходимо за ноща и ме изпращат до моделския апартамент.
Аз съм първата пристигнала. Отварям врата и очите ми светват. Чисто, е като в аптека, всичко е ново, цветно и подредено. С голям потенциал да се почувстваш, като у дома си.
Настанявам се и слизам (от шестнадесети етаж) до магазина, къде ме очаква втора хубава изненада. Бирите за по 600ml! Пускам си „Гънс”, отварям бирата и щастлива от живота се отправям за ябълки в кухнята.
И там я срещам! Кафява четири-сантиметрова хлебарка, седи ми на пътя.
Тя ме гледа, аз я гледам, тя ме гледа, аз пищя….Бързо се окопитвам и решавам, или аз нея, или тя мене! Явно, че с чехъл няма да стане и грабвам стъклената ваза от масата, да я захлупя. Едно, две, трииии…..и тя побягва право към мен….
Подскачам пищейки на един крак. Поглеждам- явно е минала. Седи и ме гледа изпод масата. Отивам в спалнята да измисля стратегия и събера смелост. След известно време, пристъпвам на пръсти към кухнята. Въоръжила съм се с „Райд”. И я виждам, седи на пода до хладилника. Насочвам „Райда” и натискам спрея с всичка сила. Право в десетката!
Само дето на нея нищо и няма. Включва на пета и ми се хили от хладилника. Явно мача е свирен, едно на нула за хлебарката. А, аз тази вечер си лягам гладна. Ябълките са в хладилника.
Гея
