Любовта на обектива към нашия премиер е всеизвестна. Но, малцина знаят, че славата на „българският Робин Худ”, се носи през девет планини в девета и през два океана в трети! Дори китайския журналист не може да остане равнодушен пред този чар и обаяние .

Това е първия местен вестник, който въобще отворих! Беше оставен на обществена чакалня, което не ме спря най-безпардонно да си откъсна страницата и прибера прилежно за личния архив.

Материала е със хумористично заглавие на жаргон: „Долината на прилепите”. Става дума за „мафиотите”, които Борисов е подгонил. Ако, някой е по-добре с китайския от мен, може да помогне с превода…

Ден Iви

Пристигам на летището в Хонг Конг, след невероятен 14 часов полет. Трябва, да ме посрещне Андрей. Инструкциите са, ако не се намерим на изхода, да се чакаме в „Старбъгс”. Естествено, че не се намерихме на изхода….

Чакам. Минават 40мин и започвам леко, да се притеснявам. Телефона ми няма обхват. Надявам се да има свободен Интернет на летището (в Цюрих нямаше). Опа, Интернет има, батерия в PCто не….контакт- тц. Имам минута и 30сек. да се свържа с Лиза. Пиша и три реда, къде, в колко, кой. Лиза, не е на линия- кеф! Копирам съобщението до още три, четири човека и лаптопа ми загасва.

Не знам, дали все пак някой се е свързал с Лиза, тя с агенцията, те с Андрей, но след още 30мин той се появява. За мен беше нещо между Цар Освободител, Ангел Спасител и Супермен!

Грабва багажа ми и с бодра крачка се отправя към един от изходите. Излизаме улицата. Уаллл, горещият и мокър въздух ме блъсва, като цунами. Чувството, е като на постоянен спа ризорт, само дето е безплатно и няма „EXIT’.

На автобусната гара сме. Андрей купува билети към центъра на Хонг Конг, но нещо май не му харесва цената и на чист китайски започва да спори с продавачката. Зениците ми стават като палачинки от изумление. Човека почва да се издига в очите ми и преминава в класацията „Супермен-Бойко Борисов”. Оказва, се че този рус германец, с родители руснаци е живял година в манастира Шаолин, говори китайски, португалски, английски, немски, руски и арабски. А, иначе е модел.

В инструкциите пишешe: „You will go with Andrei, and together will make your visa. No need to go to the embassy, u can get and Chines visa in every tourist office’’.
Готино, а. В България не беше ясно дали изобщо ще ми дадат виза и трябваше да чакам две седмици. А, модния сезон в Китай е започнал преди седмица и време няма.

Гледали сте Китайски екшъни, в които Джеки Чан преследван от лошите хвърчи из малки, мръсни коридори и преплитащи се сгради, някъде в Хонг Конг. По пътя му оператора засича всякаква интернационална плява, проснати чаршафи, гащи по коридорите, човек бъркащ казан супа, пищящи при вида му проститутки, негри предлагащи му всякакви копия часовници. Не знам дали за филмите изграждат декори, но гарантирам, че това място съществува….Гарантирано, била съм там.

Андрей ме води през някакви подземни сергии. „Илиенци” ряпа да яде! Винаги, когато съм извън България, предпочитам да живея и виждам новата страна не, като турист, а по начина, по който живеят местните. За 30 минути из тези подземия се нагледах на толкова местни, че ми стигат за година на пред.
Лепнала съм се за Андрей, като гербова марка. Сигурно съм изглеждала, като гърмян заек, защото ме пита: „За първи път ли пътуваш извън България.” „Не.”-казвам – „Но, не съм се озовавала на толкова „цветущо” място.”

Ще ми правят снимка за китайската виза. След десет-минутен спор за цената давам 30 HKD и ме увековечават на синята стена до сергията. За още две минути вадят снимките от някакъв портативен принтер и „Танк ю, миси”.

На входа на стаята ми ни пресреща захлена до уши китайка, явно познава Андрей от преди. На развелен английски се уточняваме. 100USD , една снимка, паспорта и утре в 12ч го имам с виза. Аха, явно това е туристическия офис, за който пишеше в инструкциите.

Минахме китайската граница, вече привиквам с обстановката. Латиницата е табу, да живеят йероглифите. И мирише на Китай. Якоо! Китай се пропива на всякъде, дори в тоалетната хартия.

И, ако си представяте зелени градини и нация устремена към природата и духовното, то първото ми впечатление говори обратното. По залез слънце гледката в ситито е от огромни, дерящи небето сгради, мъгла от мръсотията във въздуха, ярки цветове липсват, слънце също. Китай официално няма религия. Разпитвам някак си, няколко местни. „Каква религия?”- се учудват. Явно са атеисти. „Има някои хора..”- казват- „будисти са.” Изричат го някак си безлично и несигурно.

Шофьора и асистента на агенцията ни посрещат. Изглеждат загрижени и мили. Дават ми всичко необходимо за ноща и ме изпращат до моделския апартамент.
Аз съм първата пристигнала. Отварям врата и очите ми светват. Чисто, е като в аптека, всичко е ново, цветно и подредено. С голям потенциал да се почувстваш, като у дома си.
Настанявам се и слизам (от шестнадесети етаж) до магазина, къде ме очаква втора хубава изненада. Бирите за по 600ml! Пускам си „Гънс”, отварям бирата и щастлива от живота се отправям за ябълки в кухнята.

И там я срещам! Кафява четири-сантиметрова хлебарка, седи ми на пътя.
Тя ме гледа, аз я гледам, тя ме гледа, аз пищя….Бързо се окопитвам и решавам, или аз нея, или тя мене! Явно, че с чехъл няма да стане и грабвам стъклената ваза от масата, да я захлупя. Едно, две, трииии…..и тя побягва право към мен….
Подскачам пищейки на един крак. Поглеждам- явно е минала. Седи и ме гледа изпод масата. Отивам в спалнята да измисля стратегия и събера смелост. След известно време, пристъпвам на пръсти към кухнята. Въоръжила съм се с „Райд”. И я виждам, седи на пода до хладилника. Насочвам „Райда” и натискам спрея с всичка сила. Право в десетката!

Само дето на нея нищо и няма. Включва на пета и ми се хили от хладилника. Явно мача е свирен, едно на нула за хлебарката. А, аз тази вечер си лягам гладна. Ябълките са в хладилника.

Гея

Често чувам: “Абе, супер много ни се ходи на някакви скрити, яки заведения с алтернативна музика, ама то в София няма.”
Нямало ли? Има ги на всякъде, под Попа, над Попа, скрити срамежливо в отсечката между класиците: “Най клуб” и “Планет”. Пред тях лимузини няма, червен килим липсва, но ако успеете да преглътнете това неудобство, местата са:
Бар Петък
Функционира от няколко години и вече си има запазена марка и постоянна клиентела. Места за сядане се намират рядко, но затова пък, ако сте на бара, ще се радвате на чаровните и винаги весели барманки. И казана, в който бъркат греяното вино с карамфил и билки( по тайна рецепта), ще са ви на една ръка разстояние. Най- често вътре можете да се натъкнете на алтърнатив или фънк. По поръчка правят и “Градина” партита със свежо реге.
Адрес: бул. Васил Левски 67
Timeless café е скрито в двора на Съюза на архитектите. От няколко месеца ми е любимо! Събота сутрин след тежка вечер можете да се отпуснете на автентичните дивани от 60те под звуците на лек чилаут, да зачете книжка (в кафето има три големи библиотеки с класики от цял свят) или да пробвате да се събудите с двойно кафе, естествено сервирано с бисквитка. Вечер атмосферата става повече от арт. Свещи на масите, сенки по пода от виенските столове, цигарен дим и всичко това озвучено от “Hotel Costes”. П.С. Доведете си девойка….
И последния, но може би най-забележителния бар на който се натъкнах скоро е “БАРа”. Интересните неща в него са толкова много, че е трудно, да си избера, кое да опиша. Първо имате възможност да бъдете обслужени от: Камен, известен с арменските си вицове, Тути, който не пие, но затова пък ще се постарае да ви напие. Сашко, единствения барман, който знае как се прави шот от домашна ракия, А да и белите мечоци

Музикалния спектър препуска като пернишки Голф: Бате Гойко следван от….AC- DC, малко Сенсей и Васко Кръпката за финал! Все непретенциозни неща, но комбинирани по уникален начин. Най-важното в БАРа, е че той се грижи по всякакъв начин за вашето удобство и добро прекарване. Освен рутинните артикули, ако ви се прииска можете да си купите: прясна боза и презервативи.
П.С. В склада имат походно легло.
Адрес: ул. “6-ти септември” в градинката на “Кристал”
НАЗДРАВЕ!
Гея

Борбата е безмилостно жестока. Благодаря на мене си, на мама, тате, стринка и всички спомогнали и надарили ме, не толкова с невероятен писателски дарби, колкото с таланта, да започвам всякакви инициативи, без да се притеснявам, че нямам опит или не съм се научила още. Ще се науча- обещавам! Ако понапиша 50-60 постинга в новата си колонка и собственика на блога, още ми дава да си изливам мислите тук, сигурно е ‘щото съм се научила.
Интересното в схемата е, че когато Пешо пусна обявата за автор на колонка в блога му се обадих на втората минута. Доста притеснена го питах дали иска ли CV и разни мои разкази и фейлетони, предполагайки, че конкуренцията вече е напълнила пощата му с материали. Да,ама не. Молбите за “Ама, снимай ме такаааа. С кожени ботуши, по без ботуши, с джапанки.” не секват, а да пише никой не иска. Девойки що така? Снимането е до време, писането тепърва започва!
За днес толкова, постинги от другата седмица, че ме чакат три изпита за взимане!
Веселкоо :0)
Гея

Както повечето хубави неща и този блог, за да стане още по-хубав и привлекателен се нуждае от женска ръка. Тази колонка си има нов стопанин и това е чаровната и винаги усмихната Гея Антонова.